Пътувам днес към себе си,
раздират ме безброй въпроси -
защо, кога и как
отказах се от любовта си.
Защо отказах да я търся
и да я намирам,
и как така се предадох?
Защо заключих си сърцето
и го обрекох на безмълвие?
Защо му позволих да живее
без трепет, без надежда
и очакване,
без живият огън на чувствата?
Толкова силно беше ранено,
че аз се уплаших за него -
затворих го, зазидах го
зад дебели стени,
не му оставих врати и прозорци,
да не би да влезе в него
неканен и нечакан гостенин.
Години живях със
заключено сърце, но стига!
Искам вече да разбия стените,
да го поднеса за милувка
на слънцето,
да почувствам, че отново
е живо...
А дали е живо... все още не зная.